„Държавата иска пастори, които проповядват
пораженческа теология. Така, във времена, в които християните са най-голямата
потенциална заплаха за своеволното разширяване на държавната власт, миряните ще
останат тихи.”
В Новия Завет,
главата, която разглежда най-добре разделението на труда в църквата, е 1
Коринтяни 12. Главното значение намираме в стих 12: „защото, както тялото
е едно и има много части, но всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос.”
Църквата, която е тялото
Христово, следва да е дисциплинирана и цялостна така, както функционира едно
тяло. Не бива да има войни, разединения и завист между нейните членове.
Двадесети век донесе
със себе си пагубно приложение на тези думи. Вместо да възприеме църквата като символ
на тяло, чиято глава е Христос, съвременният християнин е възприел
Римо-католическия възглед, при който свещеника е главата, сърцето и ръцете, а
миряните са гърба, краката и стъпалата. С други думи, свещеникът служи като
безспорния „специалист по религията”, а обикновените хора, включително и по-възрастните, са „светски” и
служат като дървари или водоносци. Миряните са специалисти за нещата „от
света”, а техните пастори се грижат за духовната част. Ние наричаме подобен
възглед „сасердотализъм[1]”.
Това злочесто
развитие е започнало в ранната история на Протестанството, като минават още
няколко века докато последствията от него се проявят напълно на практика. Протестантския
„сасердотализъм”, както и протестантския схоластицизъм, съществуват от доста време.
Миряните автоматично са възприели разделението на труда, за което се говори в Новия Завет, като разделение между светските и духовните стремежи. Новият Завет не учи това. Визията на Новия Завет за Христовото царство включва целият свят. Исус каза: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята.” (Мат. 28:18). Модерните християни не могат да приемат тези думи. Те ги интерпретират по свой начин: ,,Всяка власт ми е дадена на небето, а когато става въпрос за земята, абдикирам.” Свещеникът, като представител на духовната сила на Христос (която се предполага, че е единствената, която Той упражнява), следва да бъде централната фигура в царството. Обикновените хора, които се занимават със земни неща, са носители на нисша власт (не като подчинение, а по-природа).
Миряните автоматично са възприели разделението на труда, за което се говори в Новия Завет, като разделение между светските и духовните стремежи. Новият Завет не учи това. Визията на Новия Завет за Христовото царство включва целият свят. Исус каза: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята.” (Мат. 28:18). Модерните християни не могат да приемат тези думи. Те ги интерпретират по свой начин: ,,Всяка власт ми е дадена на небето, а когато става въпрос за земята, абдикирам.” Свещеникът, като представител на духовната сила на Христос (която се предполага, че е единствената, която Той упражнява), следва да бъде централната фигура в царството. Обикновените хора, които се занимават със земни неща, са носители на нисша власт (не като подчинение, а по-природа).
Една от
причините, поради която християните са възприели този възглед за властта
(споменат по-горе), е свързана с концепията за победата. От Августин до Кюйпер
и от Лутер до Барт, тълкувателите твърде често са ограничавали обещанието за
победа до институционалната църква или още по-крайно – само до човешкото сърце. Където е сърцето на
човек, там ще бъде и царството му. Ако надеждата му за победа е ограничена само
до собственото му сърце, то неговите притеснения ще са с доста по-тесен обсег.
Той ще се притеснява за собственото си сърце, за личното си стоене пред Бога,
собственото си освещаване и за своята връзка с институционалната църква. Много
по-малко ще го интересува дисцилинираното
упражняване на власт в т. нар. светска сфера. Психологически е трудно да водиш
война на бойно поле, което по дефиниция принадлежи на врага. Армия, която няма
вяра, е победена преди да излезе на бойното поле. За това Бог нареди на Гидеон
да съобщи на Израел: „Който се страхува и трепери, да се върне и да си
отиде от планината Галаад!” (Съд. 7:3).
Теология на поражението
Това, на което
сме свидетели, особено след Втората Световна Война, е
отстъпничество на християните от победата. Точно, когато надеждите на
хуманистите за перфектна земя бяха разбити на европейските бойни полета,
християните също се предадоха. Те видяха техническата победа на секуларизма и
приравниха тази победа с обещанията за Божието царство. Когато обаче светския
кораб потъна в море от ненужно пролята кръв, християните прегърнаха
единствената идея, която смятаха, че ще им запази живота: песимистичната
есхатология. Те се чувстват комфортно с тази идея, не защото плават безопасно
на друг кораб, а защото всички оптимистични усилия са вероятно разбити. Те нямат
собствен кораб, който да използват, за да се съревновават с потъващите кораби
на секуларизма, по-удобно им е да се прилепят към теологията на универсално
потъващите кораби.
Съществуват и
такива, които парадират с големи идеи: говорят, че трябва да завладеем земята
чрез християнски институции. Те твърдят, че имат готов план, космически,
сертифициран от експерт, но знаят също, че няма пазар за подобни планове, няма
капитал да започнат изпълнението и няма надежда да видят започнатото довършено. Мислят си, че са били верни на
Библията, като просто прокламират хипотетичната възможност за разширяването на
Божието царство на земята. Те не се притесняват, че могат да стигнат на етап
проект, просто защото не вярват, че техните социални и икономически планове
могат да бъдат изпълнени. Теолозите на поражението твърдят, че ,,Всички кораби
са разрушени”.
Учудващо ли е
тогава, че в църковни организации, които проповядват пораженческа теология, на
„свещениците” в пасторски роби се гледа като на имунизирани срещу критики от
миряни? След като всички светски кораби трябва да потънат и след като всички
християнски социални институции са разрушени, тогава единствената надежда е
спасителната жилетка на вечния живот. След като всичко ще потъне в море от
социален хаос, духовната победа е единственото, което има значение. И не трябва
да забравяме, че само ръкоположените пастори раздават спасителни жилетки. Те
имат ключове за царството, т.е. тайнствата, поучението и институционалната
дисциплина в църквата. Това е единственото царство, което съществува, ако не
теоретично, то поне на практика. Въпреки факта, че протестантските теолози
отхвърлиха това средновековно виждане за царството, то най-накрая се препокрива
с институционалната църква и нейните действия. Там, където победата е невъзможна, липсва теология на господството.
Есхатология и тирания
Ако хората нямат
надежда, че могат да реформират външния свят – този извън църквата, то те се
изправят пред два източника на тирания. Първият е църковен, вторият е
политически.
Църковната
тирания води началото си от монополната позиция, на която пасторите, разбираемо
се радват в границите на църквата. Ако духовното царство е единственото място, на
което изтощеният и победен мирянин може да се скрие (победен в свят без
Христовата сила), тогава той трябва да приеме това положение според условията,
определени от ръкоположените водачи. Монопола води до друг монопол.
Единствената конкуренция, която свещеника на пораженческа теология може да
срещне, е от свещеник от друга църква.
Светът не предлага комфорт, нито надежда за успех, на която верните
християни да се радват, няма обещание за господство според библейското
откровение. Единствената надежда за победа е спасителната жилетка. Разбира се и
други църкви могат да предлагат такива. Това намалява влиянието на
протестантския сасердотализъм, но не го елиминира. Във взаимоотношенията си с
по-висшите църковни служители, миряните могат само да се надиграват. Но не
могат да упражняват власт в друга сфера от живота, която им принадлежи, защото
тази друга територия носи сигурна загуба. В най-добрия случай, миряните могат
да са генерали в армия от некадърници.
Пораженческата есхатология оставя човека
безпомощен срещу безграничните стремежи за превземане на държавата. Хуманизмът
е банкрутирал, а християните, които благодарение на Хритос притежават морален и
културен капитал, отказват да се откъснат от него. А когато някой реши да протестира, държавата показва
истинската си власт. Християните остават мълчаливи или объркани в своята позиция,
тъй като някой ги е научил, че задачата
им на земята е да са политически и културно импотентни. Има две страни – духовна и светска, като
последната е сфера на хаос и поражение. Защо да си губим времето с принципни
протести, след като резултатът ще е загуба? Нужно ли е човек да хаби средства –
енергия, време, пари и отговорност, в рискови действия, които са придружени с теологичния
еквивалент на лошо стопанисване? (т.е. бягство от господството, б.пр.)
Заключение
В двадесети век сме
свидетели на разширяващата се власт на две страни: победителите на
протестантския сасердотализъм и на светската държава. Държавата иска пастори,
които проповядват теология на поражението. Така, във времена, в които
християните са най-голямата потенциална заплаха за своеволното разширяване на
държавната власт, миряните ще останат тихи.
Backward Christian soldiers, гл. 3, Г. Норт, 1984
превод: Covenant Keeper
[1] сасердотализъм - Учението, че ръкополагането дава специални способности/възможности, необходими за извършване на служението. Също, учението, че благодатта се дава чрез този, който е ръкоположен по този начин. (информация от www.trinity-bg.org), б.пр.
